Персенк Ултра 2025 - III част

Отново бях на пункта в Орехово. А там обичайното – дадоха ми дропбега и ме питаха дали искам за ядене и какво. Разбрах, че има таратор и поисках от него и започнах да се оправям. Този път имах нужда да обърна повече внимание на краката ми. Събух маратонките и после едва-едва и чорапите. Гледката не беше приятна! Но все пак по-добре от очакваното. Друг път са ми били доста по-зле.

Явно Судо крема дава резултат. Поизбърсах си ги с мокри кърпички от мръсотията и пак ги намазах обилно. Сложих нови чорапи и пак първите маратонки, които смених на предното минаване от тук. В най-добрия случай би било да съм с три чифта, т.е. два резервни. И да слагам нови при всяко от двете минавания през Орехово. Но и така ставаше. Като ги смених първите и ги прибрах в дропбега е имало достатъчно време да си „починат“ и да мога да ги използвам после пак. Намазах се и с другите мазила – срещу протриване и т.н. Смених тениската. Реших, че няма нужда да се преобличам повече, тъй като като тръгна от тук и малко след това пак ще съм вир вода. Но пак, една чиста тениска те освежава малко. 

Пак същото момче ми помагаше. Помолих го отново да ми разтвори една доза протеин, който да взема със себе си да пия по пътя. Появи се от някъде и Радка. „Как си? Добре изглеждаш.“ „Е чак пък добре... Но да, всичко е нормално, няма проблеми. Освен болките, умората и т.н.“ „Не, наистина изглеждаш свежарка!“ пак каза тя. „Необичайно за този етап на състезанието!“ добави на майтап. Стилян Аврамов също беше там. Беше финиширал отдавна в Асеновград и беше дошъл тук за нещо. Разпитах го как е минало, как е завършил. Каза ми, че в най-голямата жега на обяд е финиширал, на второ място. „Лелее, как го направи това?!“ Само като си помисля аз къде съм още. И ме чакат още около 50 км... А той е завършил преди няколко часа, изкъпал се е, оправил се е и тогава е дошъл тук... Баси!

Хубаво си правехме мохабет, но все пак трябва да тръгна по някое време. Радка искаше да ме снима да прати снимката на Петя да видела, че съм добре. Снима ме захапал филийката, която си бях взел да ям. И лека полека сложих раницата, напълних бутилките, взех си протеинчето и тръгнах. Като излезнеш от Орехово хващаш една криволичеща пътека, която след малко тръгва по един баир. Ореховския баир! Едно от най-гадните изкачвания по трасето. Пътеката е стръмна и се вие между дърветата през гората. А наклонът си го бива. Едва пъплех нагоре. Не е кой знае колко дълъг – около 3 км е цялото изкачване. Но си е гадно! Спирах няколко пъти да си поема въздух, после пак продължавах. Знаех си, не няма много смисъл от смяната на тениската – пак бях вир вода. И така лека полека издрапах до горе. След състезанието, като си гледах дейността в Strava видях, че това ми е било най-бързото минаване на този сегмент по време на състезание. Имах само едно по-добро време на него, но то е на тренировка. От всичките ми минавания на състезания, това е било най-бързото. Не може да бъде! Представям си как съм се влачил друг път.

Все още беше светло. Слънцето беше ниско и залязваше, а аз бях горе на Боровото. Така се казва месността там. И имаше крави. Както винаги. Промуших се през електропастира и продължих надолу към тях. Натам ми беше пътя. Не можа да ме удари ток, да видим обаче дали няма кучета. Защото като има животни пуснати така, обикновено има и кучета, които да ги пазят. Кравите се разбягваха като ги приближавах, а аз внимателно се оглеждах дали няма да изкочи от някъде някой пес. За щастие нямаше такива. Което ми се стори малко странно. Но може заради състезанието и за това, че ще минават доста хора от тук да са ги прибрали. Обикновено организаторите гледат да предупреждават такива стопани. Подминах кравите и там след ливадите хващаш един черен път. Виках си, че трябва да гледам да се движа, колко мога по-бързо, докато не се е стъмнило. 

И тогава го видях! Стоеше там пред мен, на около 20-30 метра. Гледаше ме ухилен и леко въртеше тяло подрусвайки се. Спондж Боб! В първия момент настръхнах целия. Но веднага се окопитих и разбрах какво се случва – имах халюцинация. Не ми е за пръв път, само че сега беше много ярка, все едно наистина стоеше пред мен. Гледах го така може би 4-5 секунди, докато вървях и изведнъж изчезна. Тези 4-5 секунди ми се видяха цяла вечност. Беше същия като тези с костюмите по центъра, с които се снимат децата. Само че по-нисък, може би с ръста на Петя. И не беше жълт, а зелен. Като се изпари осъзнах, че всъщност гледам треви и храсти. Може от там да идваше цвета. Ама от къде на къде Спондж Боб по дяволите?! И другото, което ме учуди веднага, прекалено рано беше за халюцинации. Обикновено получавам такива през втората нощ без сън, когато умората е вече прекалено. Тогава съзнанието си прави шеги. А сега беше все още светло. Преди малко бях минал през Орехово, където хапнах, починах, заредих се и общо взето се чувствах свежарка. Абсолютно необичаен момент за такива работи. Само си казах на глас: „Още от сега ли, баси!“ И продължавах да вървя. 

Чел съм най-различни неща за това каква е причината ултра бегачите да получават халюцинации. Общо взето умората и безсънието са причината, но някъде бях видял, че когато не си спал много време, мозъкът отделя някакви вещества, които да те държат буден. И които буквално те дрогират. Само че по естествен път. И тези вещества причиняват халюцинациите. 

Обикновено съм виждал някакви приказни същества, сгради, заслони. Има един заслон с чешма след Добралък, където се отбиваш от асфалтовия път и тръгваш по една пътека към Копривките. Този заслон колко пъти го виждах първия път, когато участвах на Персенк. Буквално на всеки завой ми се привиждаше, преди реално да го стигнем. А после тази част от него до Копривките, където е пункта на КЦМ ми е любима – там в гората ми се привижда какво ли не. За това и викам Омагьосаната гора. Но това е само по време на състезание. Все пак до там си направил около 140 км вече. Иначе пътеката е много приятна. Ако минаваш от там през деня и не си на състезание... Това лято минахме с групата по този маршрут на тренировки 2-3 пъти. Но съвсем друго е когато караш вече втора нощ без сън. Знам си че там вече мога да очаквам всичко, но тази гъба ме изненада прекалено рано. Продължавах ту да вървя, ту да потичвам и си мислех какво ли ме очаква там в Омагьосаната гора, щом от сега се почна.

След малко стигнах и до един разклон. Преди трака вървеше на дясно докато излезнем на Бяла черква. Миналата година го направиха да минаваме в ляво и през Баш Мандра, където беше следващия пункт, вместо на Бяла черква. Сега пак хващахме на ляво, но без да минаваме през мандрата, само около нея. И пак пункта беше на Бяла черква. Там на разклона има един заслон. Снимах го да пратя една снимка на Симона после. Че все се бъзика, че ми се е бил привидял. Когато минавахме от тук 2022 г. и ни хвана бурята се чудехме къде да се скрием. И аз и казах, че имаше тук някъде един заслон. Но явно го бяхме подминали без да го видим. И тя се бъзикаше след това, че съм халюцинирал нещо. Сега си виках, че ще и пратя снимка да види, че го има наистина. Но пък малко преди това Спондж Боб... Кое е истинско и кое не...? После на снимките ще си проличи. 

Постепенно ставаше все по-тъмно и реших, че е крайно време да сложа и челника. Движех се стегнато. Направи ми впечатление, че гората е много тиха. Никакви звуци и шумове не се чуваха. За сравнение, на К3 на който бях месец след това, естествено пак замръкнах и финиширах през нощта, но тогава постоянно нещо шумеше в гората, ту от ляво, ту от дясно. Сега обаче беше гробна тишина. Странно ми се видя. Не знам кое е по-зловещо – шума на животни или пълната тишина. 

Наближавах мандрата. Разбрах го от лая на кучетата. Лаеха ама се деряха. През тях нямаше да мина, но ги чувах в далечината. Там до мандрата има и една вила. И на нея има кучета, и на мандрата, не знаех кои са. Пък и нямаше значение. Чудех се по-скоро какво лаеха. Дали ме бяха усетили и лаеха мен. Но пък не бяхме толкова близо. Другия вариант е да лаят по някакво животно. Така мислейки си тези неща постепенно минах от там. После от черния път се отбива по една пътека, която ще ме изведе на панорамната площадка преди Бяла черква. Там обаче има една отбивка, която знам, че трябва да внимавам да не пропусна. Нямаше такава опасност, видях, че е добре маркирано мястото. След това пътеката става по-равна и така до панорамата. Панорамата, Ракетната площадка или Голямата преспа, както пише на картата в навигацията – широко открито място с много хубава гледка към Косово и Павелско. Само че през деня! Сега вече беше тъмно. Точно като излизах там на откритото нещо изшумя пред мен и като насочих светлината натам видях един заек как пресече пътеката и се шмугна в гората. Точно там ли заек?! Виждал съм опънати палатки там, често има хора. Сега не беше така населено, само един кемпер имаше малко след това и някакъв човек се въртеше около него. Подминах, спуснах се от панорамата и хванах пътеката, която върти около Белочерковския връх и която щеше да ме отведе на пункта. Там обаче на откритото си духаше и беше хладно. 

Ето че видях светлините на пункта! Бяха опънали тентите там на полянката до чайната в горната част на старата писта. Като се приближих видях, че там беше и Драго, с който се бяхме видяли на Чудните мостове. Само че сега беше решил, че приключва състезанието и чакаше да го вземат. Обясняваше по телефона на приятел как да стигне до там с колата. Виках му да продължим заедно, няма да е за времето, за което искаше, но лека-полека ще го завършим. Но той си беше решил. Аз седнах на едно столче и гледах да боцна нещо за хапване. Предимно крекери, нищо смислено не ядох. Разтворих си електролити, налях си вода и викам: „Пичове, много студено тук при вас. Аз май по-добре да тръгвам да се раздвижа.“ А те: „Питаш ли ни нас вече втора вечер...“ 

Станах и се насочих към пистата. Въпреки че бях сложил ветровката, както и качулката да ми пази завет, в момента в който тръгнах, така взе да ме втриса от студ, че...! Вървях и се тресях целия. Като почнах да се спускам по пистата, едва успявах да задържа светлината на челника да ми осветява в краката, тъй като главата ми се тресеше яко. А там е доста каменисто, трябва да внимаваш и да си гледаш добре в краката. Едва, едва се спуснах до долния край на пистата, където хващаш по един черен път до Добралък. Теренът е с леки изкачвания и спускания и може да се бяга в по-голямата си част. Опитвах да разчупя гипса и да бягам, където може, за да се загрея. След петнайсетина минути вече се бях осъферил. 

Този участък е от приятните по трасето. Най-неприятното там е, че целия път е покрит с много фин бял прах и целия ставаш... Особено това се забелязва по тъмно, на светлината на челника. Тогава виждаш какъв прах се вдига като минаваш. Движех се и изведнъж пак нещо изшумоля. Отново един заек ми пресече пътя. Брей, че много зайци тук в този район! До сега никакви животни не бях виждал, пък сега за кратко време вече втори заек. Малко след това имаше и друго животно, само че не разбрах какво беше. Както вървях и се обръщам на дясно и с челника осветявам нещо. Но виждам само две очи как светят. А то не мърда там в гората между дърветата. Отмествам светлината напред и те угасват. Пак се обръщам на дясно – очите пак светват. Обръщам се напред, за да отместя светлината и се опитвам с очи да погледна на дясно да видя какво е животното. Ама то толкова тъмно... Нищо не се вижда. Пак поглеждам в тази посока и очите пак светват. Реших, че няма нужда да го притеснявам повече със светлината и просто си продължих без да поглеждам пак натам. Така и не разбрах какво беше.

Както се движех и по едно време си помислих, че много свеж се чувствам, имайки предвид, че много време не съм пил нищо кофеиново. Учудващо много време е минало без да ми се приспи. И както си го помислих и познай! Няма и 5 минути и вече така ми се затваряха очите, че едва гледах. Ама изведнъж рязко ми се приспа. Направило ми е впечатление последните няколко състезания, че както нищо, нищо и изведнъж за много кратко време ме наляга съня. Сякаш тялото се държи до едно време и после изведнъж се предава. И сега така. Само че този път кризата беше зверска. Едва виждах къде стъпвам. Добре че теренът е лек и няма кой знае какви препядствия. Усещах се на моменти как очите ми се затварят за момент и аз залитам 2-3 крачки на едната страна. Осъфервам се и тръгвам пак направо. И след малко пак – придремвам и хоп 2-3 крачки на другата страна. Виках си ще направя някоя беля, трябва да поседна някъде да затворя очи за малко. Но не виждам подходящо място. Знаех, че наближавам пак един заслон с чешма, където има и маса с пейки. Там може да спра за малко. Извадих и един Активатор и пийнах малко. Ефектът беше обратен – още повече ми се приспиваше. 

Едва се дотътрих до заслона. Само че ново 20 – имаше хора там. Имаше коли, опъната палатка и два хамака. Гореше огън, а в единия хамак някой шаваше. Явно си бяха легнали вече. Предполагам, че в заслона имаше и други хора, но реших, че няма нужда да се навирам и да ги притеснявам като им светя с челника. Не можех обаче и да не спра за малко. Седнах на едната пейка. Опитах да затворя очи за малко да ми почине мозъка. Но като стане така и как да се отпуснеш. Разтривах си малко краката, че ме боляха ужасно. Сетих се, че може да пия и един магнезий. То и да седиш много не може, стана ми пак студено и започна да ме втриса. Тръгнах. Знаех, че малко остава до пункта, там ще се опитам да си почина. Не мога, пак едва си държа очите отворени и почти не гледам къде стъпвам. Стигнах и до разклона. Знам, че трябва да хвана на ляво и след 2-3 км съм на пункта. Там обаче видях един подходящ камък и седнах на него, не издържах. Подпрях си главата с ръце и затворих очи. Не повече от минутка така и пак станах и продължих. И така криво ляво стигнах и до пункта на Добралък. 

Пунктът е в един заслон преди селото. Видях светлините от далеч. Доброволците също видяха моята и викнаха окуражително. „Насам, насам“ ме подканваха. А аз измрънках само нещо от сорта на: „Да, идвам“. „Шумкаров, ти ли си бе?“ Поли (Павлина Джуркова) ме позна. „Аз съм, аз съм“ отговорих и загасих челника да не си светим в очите. Естествено, те веднага ме почнаха: „Сядай, какво искаш? За ядене, за пиене? Дай да сипем вода.“ Аз обаче изобщо не мислех за ядене. Само се огледах, цялата маса беше отрупана с какво ли не. За това влезнах по-навътре и търсех къде има свободно място на масата. Седнах на пейката, подпрях ръце на масата и измърморих: „Аз само малко да затворя очи ако може за 5 минути?“ И забучих главата. Те веднага ми предложиха да легна, имало къде. Имало и спален чувал, да не ми е студено. Абе всякакви екстри! Казах им, че няма нужда, само да постоя така малко е достатъчно. Имало друг участник, който дошъл преди мен и сега спял. Предлагаха ми няколко пъти и аз да легна да поспя. Викат ще ме събудят след колкото време им кажа. Но нямаше нужда наистина. Малко като се отпуснеш така е достатъчно. Пък и там еуфория, приказки, едно, друго – бързо се разсънваш като има хора около теб. Опитах и да хапна нещо. Но пак само малко крекери. Така соленко ми се услаждаше, не бях гладен повече. Въпреки че бях на завет в заслона пак взе да ми става студено като не се движа. Хубаво си говорихме, ама по-добре да тръгвам. Помолих малко вода да ми долеят в бутилките, тя повечето ми стоеше, не бях изпил много. „Ей натам към светлината и ще видиш маркировката“ ме упътиха. Бяха сложили една лампа там към пътеката, по която трябва да хванеш. Благодарих им и тръгнах.

Знаех много добре от къде се минава. Спускаш се по една пътечка през гората и тогава излизаш на пътя и влизаш в селото. Минава се през Добралък, после продължаваш по асфалта още около 5 км. Леко и приятно спускане. Освен ако краката не са ти вече ужасно набити! И стигаш до въпросния заслон, който вече споменах, че ми се е привиждал при предишно състезание. И при който се отбиваш по пътеката към Копривките. Тя пък е пак около 5 км, но само изкачване. Леко, но постоянно изкачване. Докато минавах през селото реших че не е много късно и може да се чуем с Петя. Само че за всеки случай ако са легнали не и звъннах, а и писах. Обаче явно нямах обхват и гледам, че съобщението не минаваше и прибрах телефона.  

Както казах, следваше само спускане по асфалта и си виках, че сега е момента да побягам колкото мога. Ще се напъна и ще редувам бягане и ходене. Да се движа по-стегнато. Часовникът ми даде сигнал, че съм затворил още някой километър. Погледнах го, викам си ще се опитам та не спирам да бягам поне един километър, преди пак да походя. Засилих се в свински тръст. Бягах, бягах, викам сигурно вече наближава километър, спрях и продължих с ходене. Погледнах пак часовника – минал съм 200 метра! Как 200 метра?! Тоя часовник се е побъркал! Не може да бъде! Походих пак малко и пак се опитах да бягам. Разбрах, че нещата ще се случват на по-къси отсечки, отколкото ми се иска. Почне ли така да ми се струва, че много бавно върви... Значи не е добре работата. Но пък е нормално за този етап на състезанието. 

Има първо един друг заслон по пътя, където пак има чешма. Нямах нужда от вода, но малко си намокрих лицето. Естествено, много студено ми стана пак. Но пък така като си потрепериш и се ободряваш. И макар и не толкова бързо, както ми се искаше, стигнах до въпросното място, където трябваше да се отклоня от пътя. Седнах пак на едната пейка да отпочина за минутка. Извадих телефона да видя дали съобщението до Петя се е изпратило. И в момента в който го отворих видях, че явно се опресни и намери обхват и се изпрати. „Май не трябваше“ си помислих. Но докато спра интернета и прибера телефона и той звънна. Тя естествено спяла, но съобщението я събудило и веднага се обади. Обясних и че всичко е наред и че съм искам да се чуем по-рано, но е нямало обхват. Тя поне 5 пъти ме попита как съм и добре ли съм. Обясних, че съм по средата между Добралък и КЦМ. А там е последния пункт преди финала. „Заспивай, заспивай, аз тръгвам, че някакви пеперуди ме нападнаха.“ Две-три нощни пеперуди се бяха появили и се въртяха на светлината на челника пред лицето ми. Докато ръкомахах прибрах телефона и хванах по пътеката зад заслона. Следваше Омагьосаната гора! 

Както вече писах, следва постоянно изкачване. Около 5 км и нещо е с 400 м D+. Знаех го, познавах го много добре. Просто трябваше да го издрапам някак си. Това беше последното изкачване в това състезание. Виках си, може едва да се влача, но важното е да се движа. И така, в началото се засилих, че ми беше студено и да се загрея, но това беше за не повече от 30 метра. После пак запъплих нагоре по пътеката. По едно време както вървях и чух някакви гласове зад мен. Помислих си, че някой явно ме наближава. Спрях и се загледах назад и се заослушвах. Нямаше нищо. Причуло ми се е явно. И звуци ли взех да халюцинирам? Може би нещо от вятъра. Пак продължих. И пак започна да ме наляга съня. По едно време не издържах и си харесах отново един камък и седнах на него. Забих глава в ръцете си и затворих пак очи да се опитам да си почина малко. Както седях така си мислех колко ли удобна плячка съм, ако някое животно иска да ме нападне. Ама на кой му пука! Така ми се спеше, че ми беше все тая. Пак станах и продължих да вървя. Съзнанието ми си правеше какви ли не асоциации при играта на сенките от дърветата и храстите на светлината на челника ми. Виждах някакви приказни същества. Гледах просто да не се заглеждам много, да не обръщам много внимание на виденията. И продължавах да вървя, а километрите едва минаваха. По някое време пътеката става по-равна, гледам, че вече бях направил 400-те метра денивелация и знаех, че скоро ще излезна от гората на асфалта. Там дори се затичах пак да се загрея, че като се движа по-бавно и ми е студено. И така издрапах до Копривките. Като излезнах на пътя на по-открито и пак задуха вятър. В гората беше по-приятно. Затичах се пак, имаше около 300-400 метра до пункта на КЦМ.

Вървях покрай оградата на базата на КЦМ. Пунктът е в една беседка вътре в двора. Хората там ме видяха, че идвам и викнаха окуражително. Буквално на вратата на оградата се засякох с други двама бегачи, които сега тръгваха от там. Разменихме две думи набързо, казаха да тръгвам с тях, ако искам. Аз обаче отвърнах, че имам нужда да хапна нещо задължително, което ще отнеме малко време. Не мога да тръгна веднага. Казах им, че ако мога ще ги настигна след това. Ако не, няма проблеми, то не остана. И те тръгнаха, а аз влезнах вътре в беседката и седнах на една от пейките. Двете жени, които бяха на пункта веднага ми запредлагаха за ядене, вода, кафе... Реших, че няма да е лошо да пийна едно кафе да се опитам да се освежа малко. Беше минало известно време откакто пих Активатора. Те веднага ми направиха едно. Исках да хапна нещо преди това, да не го пия на празен стомах. Освен обичайните неща, които бяха на масата, предложиха ми и баница. Домашна била, на едната от тях свекърва и я била правила, много била хубава и почти била свършила, не останала. „Е, хубаво де, едвам ме навихте“ казах аз и си взех едно парченце. Заговорихме се и хич не ми се тръгваше, но знаех, че трябва. Масажирах си краката и се опитвах да се раздвижа, но така се бях гипсирал, че... 
Помолих да ми долеят едната бутилка с водата, че почти само от нея бях пил. Другата с електролитите си стоеше почти пълна. Някъде от Бяла черква натам пиех почти само чиста вода, много малко електролити. Вкусът им вече ме дразнеше след ден и половина наливане с едно и също. Станах, клекнах няколко пъти, което ми костваше огромни усилия, раздвижих ръцете и искам, неискам, тръгнах. Като излезнах от беседката пак ме лъхна вятъра и започнах да се треса от студ. Самата беседка е „опакована“ и в нея е завет и е приятно. Но като излезнах веднага усетих студа. 

От КЦМ до Асеновград са 15 км и само спускане. Звучи добре, но спускането е с около 1200 м D-, което пак ти разказва играта. В началото е почти равен участъка. Опитвах се да бягам доколкото мога, за да се загрея. Известно време караш по черен път, после излизаш на асфалт някъде до х. Руен. Караш по асфалта няколко километра, като минаваш покрай Иглика, после покрай един параклис и така до кръста над с. Яврово. До там е леко и приятно. Веднага след пункта ми направи впечатление, че светлината на челника е доста намаляла и трябва да сменя батериите. Виках си, че ще го направя след малко. Сега по този път нямам нужда от силна светлина, мога и така да карам още известно време. Като почне спускането тогава ще ги сменя. Карах така до кръста и там вече като тръгнах по пътеката, която води към Лясково реших, че е време. Имаше камъни и е хубаво да виждам къде стъпвам. Седнах на земята, свалих раницата, изкарах резервните батерии и ги смених. И като сложих пак челника и го светнах... Божеее! Ми то ден стана! Толкова силно светеше с новите батерии. Сега разбрах колко са били изтощени старите и колко съм се мъчил със слабата светлина. Защо не ги смених по-рано и аз не знам. Какво толкова спестих?! 

Започнах спускането към Лясково. И то ми се видя безкрайно. Потичвах леко доколкото ме държаха краката, после редувах с малко ходене и така отново. Два-три пъти се пресича асфалтовия път. На едното пресичане изведнъж усетих, че буквално ми премалява от глад. Сетих се, че имам в мен една мини халвичка. Носех си я от... старта. За малко и до финала да иде. Спрях се, извадих я и я хапнах набързо. Докато стоях, пред мен се откриваше страхотна панорамна гледка към някакви села около Асеновград. Виждаха се някакви светлинки. Небето беше ясно и отрупано с милион звезди. А светлината на челника ми разцепваше мрака. Беше ужасно красиво!

Продължих спускането и след малко бях в селото. От там тръгваш пак по асфалта и продължаваш така около 4 км до отбивката, където хващаш стръмната пътека. Докато минавах през селото някакви кучета се разлаяха. Гледах, че не бяха вързани и се заоглеждах за нещо подходящо, което да взема в случай на нужда. Но не се наложи. Лаеха си от разстояние. Подминах ги. На излизане от селото реших да спра и да си изтърся маратонките, че някакво камъче ме притесняваше. Седнах по средата на пътя, събух се, изтърсих ги, обух се и... Майко, как се става пак?!

Лека полека минах този участък по асфалта и дойде отбивката. Свиваш в ляво и хващаш една пътека. И започва голямото спускане. Върви се по една пътека, която се вие по скали и камъни. И ако по някаква причина си успял да запазиш краката си до там, там със сигурност ще им се разкаже играта! Е моите си бяха зле доста от отдавна, така че... Вървях едва-едва пристъпвайки от камък на камък, псувайки на моменти. Не че не знам какво е, не минавам за първи път. Но всеки път спускането е убийствено - вече бях направил почти 160 км. Това са последните километри преди финала. На две места пресичаш асфалта и на едното от тях трябва да прескочиш мантинелата, за да продължиш пак по пътеката. Реших, че там е удобен момента да спра и да се обадя на Петя. Подпрях се на мантинелата и и изпратих съобщение. Докато я прескоча телефонът звънна. „Ако искаш да ме прибереш, може да се ориентираш към Асеновград.“ Тя каза, че се облича и тръгва. Казах и да ми се обади като спре на паркинга, преди да иде към финала. Че по това време може да няма никой и да не стои сама там да ме чака, ако не съм стигнал още. По-добре да чака в колата. Разбрахме се и продължих. 

Небето вече просветваше, слънцето изгряваше. Аз кретах надолу по камъните. И тогава пак имах видение. Една жена стоеше на една скала. Скалата беше на няколко метра пред мен, пред нея беше пропаст. Жената беше млада и със забрадка. Като мохамеданките по някои от селата в Родопите. Беше с профил към мен и гледаше някъде напред в простора. Това също беше доста реална халюцинация. Не толкова като Спондж Боб, но все пак. Не се загледах много много в нея, просто си продължих. Вече не ми пука от нищо, ако ще и самия Саурон да застане пред мен! След 15-20 минути щях да съм в Асеновград. Така че този път изобщо не ме впечатли това, продължих си надолу. 

Минах покрай параклиса, който е в долната част, там свиваш на дясно. Още малко спускане и хоп, стъпах пак на асфалта. Бях на разклона, който води към Асенова крепост. Това беше! Сега вече финалът беше пред мен! Пресякох пътя, водещ към Чепеларе и се затичах. От там покрай реката, по моста, пресякох улицата и тръгнах към центъра. Бягах! Със сигурност не е било бързо, но бягах към финала! Минавал съм вече доста пъти по този път към финала, не само на това състезание. Винаги като тръгнеш там по центъра и има хора, които минават или седят на заведенията. И викат, пляскат и те окуражават. Този път обаче нямаше никой. Беше около 6 сутринта. Пукнат човек нямаше, всичко беше тихо. Само аз бягам към финала. 

Ето че видях пред мен финалната арка. Приближавах. Последни метри... И финал! Като ме видя, че приближавам, един доброволец стана и ме заокуражава: „Браво! Поздравления!“ Все пак някой стои там дежурен да посреща финиширалите. Спрях часовника си, човекът пък ми връчи медала за успешно завършил. Пита ме как съм, имам ли нужда от нещо. Предложи ми вода. Аз видях едно столче, свалих си раницата и седнах. Благодарих му, но казах, че нямам нужда от нищо вече. Водата ми стоеше половината. Казах му, че искам само да поседна и да си почина малко, докато жена ми дойде да ме вземе. Явно я бях изпреварил. Събух си и маратонките да ми отпочиват краката. Всичко ме болеше ужасно! Но пък бях завършил! Заговорихме се как е минало състезанието. Направи ми впечатление, че едно куче се въртеше там около финала, имаше и една котка, която се криеше между огражденията. Това бяхме всички. След малко се появи още един от доброволците и смени първия, който си тръгна да си почива. 

Извадих си телефона да видя нямам ли нещо от Петя. Но видях, че Тошко ми е пратил съобщение. Поздравяваше ме за успешния финал. „Абе вие не спите ли? Благодаря!“ „А следим, следим“ отговори той. С Иван Генев са следили как се движа през цялата нощ. Предположих, че сигурно е бил на работа нощна. В това време и Петя звънна. Казах и че съм на финала и я чакам. „Да идвам ли или ще дойдеш да си направим някоя снимка?“ „Каквото искаш.“ „Хайде ела да се снимаме и си тръгваме.“ Да имам някакъв спомен от финала все пак. Заразпитва ме като дойде как съм, що съм. Помолихме човека там да ни снима. 

И след това си взех раницата, взех и дропбега и коцук, коцук тръгнахме към колата...

..................................

Това ми беше трето успешно завършване на 160 километровата дистанция на Персенк Ултра от общо четири опита. Както бях споманал, имам и един неуспешен. Часовникът ми показа почти 164 км, 6700 м D+ и време 36 часа и 5 минути. Всичко на всичко бях използвал гелче и половина, две дози протеин и няколко електролити. Гледах винаги едната ми бутилка да е с електролити, макар че последните 40-50 км бях пил много малко от тях. Карах предимно на вода. По пунктовете бях изял 4-5 половинки филийки с лютеница, няколко мини вафлички, крекери, 7-8 парчета диня, една супа, един таратор, едно парче домашна баница, една мекица с мед, няколко резена лимон, едно протеиново барче и една мини халвичка. Май в това се състоеше всичко което съм приел по време на състезанието. Не знам общо дали има и 1000 калории, а часовникът показва, че за цялата дейност съм изгорил 14300. От къде намерих толкова и как изкарах нямам обяснение. 

Въпреки всичко през което минах, това ми беше най-лекото и безпроблемно минаване на това трасе. Предишните ми участия бяха доста по-драматични. Въпреки здравословните проблеми преди и на старта, след това звездите като че ли ми се наредиха и нещата си дойдоха на мястото. Искаше ми се и знаех, че можех да направя и по-добро време, но такова се получи. Благодарен съм, че мина успешно! Като минеш през нещо такова, никога не си същия човек, който си бил на старта. Няма значение колко пъти си го правил, всеки един път е изпитание най-вече за духа и след това за тялото. И искаш или не такива изпитания те променят. Благодарен съм на всички, които ме подкрепяха и следяха по трасето! На участниците, с които споделих километри, колкото и малко да бяха те, защото през може би 90% от трасето се движих сам. На доброволците по пунктовете, които се раздаваха и помагаха. И очаквам с нетърпение да разберем какво са намислили организаторите за следващата година.

Персенк Ултра 2025 - I част

Персенк Ултра 2025 - II част