Персенк Ултра 2025 - II част

Там в Орехово са дропбеговете. Знаех, че ще ми трябва малко повече време, ще сменя маратонките, може да се преоблека, да хапна. Естествено, доброволците и там веднага ме почнаха какво искам, какво ще ям и т.н. Дадоха ми дропбега. Смених маратонките. Не смених чорапите, директно обух резервните маратонки. Реших, че няма нужда да се преобличам сега. На следващото минаване може.

Помолих да ми разтворят един протеин, който си бях приготвил в една бутилка, която щях да взема с мен, за да си го пия по пътя. Не знам как се казва момчето, което ме обслужваше, но и на двете ми минавания през Орехово той ми помагаше и даваше всичко, което искам.

Намазах си малко краката с един крем, който си бях оставил в дропбега и който помага за облекчаване на напрежението. Намазах се и против протривания. Абе общо взето голямо мазане падна. Но трябваше и да хапна задължително. Не исках обаче само филийки, знаех, че трябва да има и супа там. Да ама не! Пак беше свършила. Уж се готвила нова, но нямам време да чакам, пак се застоях много. И точно тогава като по поръчка, една мекица с мед и едно кафе спасиха положението. Звънна ми телефона: „Адаш, къде си?“ Беше Стоян Кондаков. 

След като излезнах от пункта вървях по главната улица на селото. Вече се събираха и бегачите от по-късите дистанции – 30 и 50 км. Чух че идват коли зад мен и се дръпнах настрана да дам път. Мина първата, мина втората, но третата спря до мен. „Как е, машино?“ Гледам Дончо и Надя. „Екстра съм, ти?“ „Ще бягаме ли? На колко километра си?“ ме попита Дончо. Погледнах часовника: „На 65, до тук...“ казах аз. „Ти? На 50 ли си?“ Той потвърди. „Супер, ще се видим по трасето значи. Ще ме настигнеш.“ Пожелахме си успех и те продължиха с колата. Обикновено така става – след като стартират малките дистанции и той ме настига някъде по 50 километровото трасе и ме минава. Ама нормално, въпросът е не дали, а кога. Колкото по- в началото, значи толкова по-зле се движа.

Излизах от Орехово. Срещнах и Иван Димитров. Нещо май дооправяше маркировката. Пита ме как съм, наред ли е всичко. Отговорих, че вече съм добре. Разказах му, че съм имал здравословни проблеми, но вече се чувствам добре. Дори ги бях забравил. Като че ли като се изпотих няколко пъти и нещата се оправиха. Казах му, че сега дори се чувствам по-добре отколкото на старта. Пожела ми успех и продължих.

След Орехово пресичаш едно поточе и започваш да катериш. Участъкът до Цирикова църква е около 15 км и почти през цялото време се изкачваш. Особено в първата част има две-три изкачвания, които са по-стръмни. С едно такова започваш още след селото. На около три километра от пункта има един параклис, в двора на който има чешма. Задължително се отбивам там на всяко минаване да дозаредя бутилките, а и да се поизплакна и разхладя. Мислех си, че там ще изпия и един магнезий. 

За мен този участък е една от най-красивите части на трасето. Виждаш Родопите в пълната им прелест. Там е и мястото, където са малките сиви човечета. Спомням си преди три години, точно когато щях да опитам да го направя за първи път, беше излезнала една статия в Списание 8 за извънземни и странни светлини, които се виждали между Орехово и Цирикова църква. Това беше може би около две седмици преди маратона. Един приятел ми изпрати линка и ми вика: „Да внимаваш като минаваш от там!“ Да внимавам, да внимавам, колко да внимавам? Явно ме избягват и не се показват пред мен. Само пред Симона, те са си партийка. 

Стигнах до параклиса. Изненадах се като видях около него някакви коли, а и опънати палатки между дърветата. Явно някаква компания бяха изкарали нощта там, но още спяха, не се виждаше никой. В двора на параклиса има навес, под него една дълга маса и пейки. Там обаче още стояха следите от купона, който е бил предната вечер. Бяха посъбрали храната и пиенето, но си личеше, че яко се е купонясвало. Ако иска човек да се почерпи, няма проблеми – имаше от всичко. Седнах на едната пейка, изпих си магнезия, поизмих се на чешмата и допълних бутилките. И тръгнах. Мислих си как ли ще ги изненадат останалите бегачи от късите дистанции като стартират и започнат да се точат от тук. Няма да се наспят май.

Продължавах да се движа. Сетих се, че миналата година някъде в тази част на трасето видях Митакиса, който снимаше бегачите. Нямаше го тук този път. Слънцето се вдигаше все повече и ставаше топло. И по едно време чух някакви стъпки зад мен. Обърнах се и видях първия от късите дистанции, който ме приближаваше бързо. „Здрасти! Успех!“ „Успех и на теб!“ И замина. Почнаха да ме настигат значи. Надявах се да е по-нататък по трасето, може би по- към Цирикова църква. Но бях някъде по средата между двата пункта. Малко след него се появи и втори, после и трети. Настигна ме и Милица Мирчева, която беше първа при жените. Един мъж бягаше с нея, не го знаех. Движеха се двамата. Не знам той на нея ли беше пейсър или тя на него. Пък и имаше ли значение. Просто ми минаваха някакви мисли през главата. Ето че се появи и Митака Маринов. Този път се беше пуснал на 30 километровата дистанция. И той прелетя бързо. Малко след него пак чух стъпки зад мен и се дръпнах в страни да дам път. Минавайки покрай мен чух „Извинете!“ и гледам Митко Хубчев. Както го каза това и се обърна, видя ме, че съм аз и каза: „Ааа здрасти!“ „Давай Мите!“ или нещо от сорта му викнах аз. „Митака Маринов е малко пред теб.“ „Да знам“ ми отговори той и набързо се отдалечи. Машина е Митко, си мислех. И двамата Митковци. 

И така от време на време някой ме настигаше и минаваше. Поздравявахме се, пожелавахме си успех и продължавахме. Това определено ми вдигна настроението и тонуса. Опитвах да се движа по-бързо. Където можех бягах. Макар че краката вече много ме боляха. Усещах, че ми се бяха набили яко. Но където теренът позволяваше се опитвах да бягам. Дори настигнах две момичета от мойта дистанция. „Как е? Наред ли е всичко?“ „Всичко е наред. Успех!“ „Успех!“ И ги подминах. Макар че познавах трасето, всеки път ми се струва ужасно дълъг този участък. Чудех се къде ли е каньона. Уж го наближавам, но няма край. Чух се с Петя. Разказа ми как са си поспали до късно и какво щели да правят сега. „А при теб как е?“ „Ааа супер! Забавлявам се. Цяла нощ си почивах и сега продължавам...“ отговорих аз. Опитвам се да оригиналнича, но нещо май не ми се получава. „Къде си?“ попита Петя. „Абе уж наближавам каньона. Трябва да съм близо. Ама от одеве все го няма.“ С нея бяхме минали от там може би две седмици преди маратона. Разходихме се един ден от Чудните мостове, през Кабата, каньона, Цирикова църква, пак Кабата и обратно. Та знаеше за какво говоря де. Малко след разговора ни вече наистина го наближих. Там вече повече бегачи ме застигаха. И като влезнах в каньона се движехме няколко човека в колона, няма как. Мястото е уникално и е много красиво! Промушваш се между скалите и на излизане те дебне фотограф! Крисока е винаги там и снима всеки един по един изкатервайки се по скалите и помагайки си с въжето, което е сложено там, за да излезе от каньона. „Време е да сменяме профилната снимка“, опитах да се пошегувам. Малеее, в каква поза ме е хванал! Като видях снимката си от там по-късно, разбрах, че явно няма да сменям профилната. Тези от предишните години са си хубави.

След каньона още малко изкатерване по една пътечка и излизаш на параклиса на Цирикова църква. Там е пунктът. Не ми се искаше много да се застоявам, но много умора се е събрала, няма тръгване. Взех си диня и седнах малко да почина. После още едно парче. Мале, не ми се тръгваше. Помня, че хапнах още нещо, резенче лимон, напълних бутилките, разтворих електролити. Опитах да се раздвижа, клекнах два-три пъти, разтрих си малко краката. И ща, не ща, трябва да тръгвам. На спускане по пътечката видях, че Митакиса дебне с апарата в долната част. Ето къде бил този път! От там покрай Кабата и по пътя за Чудните мостове. На един завой дебнеше и Марангозов и снимаше с телефона. След Кабата точно се отбиват бегачите на 50 километровата дистанция и тръгват към Комините. Малко по надолу се отклоняват и тези на 30 км. След това вече продължих сам до Чудните мостове. Около 8 км са между двата пункта и е само леко спускане. Опитвах се да го използвам и да бягам.

Но преди да стигна Чудните мостове, има една чешма. Много и се радвам всеки път като мина от там. Като тръгнеш по асфалта и малко преди х. Скални мостове. Помня още на първото ми участие на Орехово Ултра, докато минавахме Комините бях свършил водата. А си беше жега тогава. И другите около мен също бедстваха и си викахме кога ли ще стигнем на пункта. И след като спуснахме Комините и излизаме на асфалта точно при тази чешма. Лелее, как и се радвахме! Та от тогава винаги и се радвам. Сега нямах нужда от вода, почти не бях изпил нищо от Цирикова църква насам, но пак, само да се напличкаш и да се поизмиеш, пак е нещо. Полях си с вода коленете. А там водата винаги е много студена. Как облекчава болките! 
И след тази баня знаеш, че Чудните мостове са наблизо. Леко бягане надолу по асфалта. После се отбиваш по една пътека. Още малко спускане и си на Чудните мостове. Ама се минава от единия край, където пътеката те води точно под мостовете. Минаваш отдолу и се изкачваш после на пункта. Там знаех, че трябва да има супа. Винаги има. Майсторът на супата е там. Сенах да една маса и започнах да хапвам. Заговорихме се за супата, че има повечко подправки. А той ми обясни, че не е случайно, а са такива, които да действат успокоително на стомаха. Защото ние бегачите имаме нужда от това. О да, и аз имах проблеми със стомаха в началото му казах. Но сега съм добре. Попитах какви са подправките, но той ми отвърна, че ако ми каже ще трябва да ме застреля. Посмяхме се. Е каза ми разбира се, но вече не помня. Забравих!

Станах да тръгвам, но ми се хапваше ще нещо. Нещо по-сочно. Завъртях се около масата да си избирам, но и аз не знаех какво искам. Взех си едно парче домат като му сложих повечко сол. Благодарих и тръгвайки от пункта едновременно с мен тръгна и още един участник. Така се запознах с Драго. Каза ми, че постоял там доста време. Бил объркал пътя след Орехово и вместо на Цирикова църква, се озовал директно на х. Персенк. Разбрал за грешката няма какво да прави, освен да се върне обратно до там, където се е отклонил и да продължи по правилния път. Естествено загубил всякакво желание за състезание. Бил в челните позиции, но с това отклонение навъртял допълнително около 12 км и за това като стигнал на Чудните вече нямал желание да бърза. Та си постоял там доволно, хубаво си починал. И сега тръгна с мен. Това отклонение на този участък доста ме изненада, но като не познава трасето и е тук за пръв път всичко е възможно. Казах му, че аз съм минавал няколко пъти и дори почти не гледам маркировката. 

Защото бях хапнал ли, какво ли, но трудно се движех. Драго хвана добро темпо още от началото и му казах, че по-добре да не ме чака, да върви. Аз се движех по-бавно. Пак започнаха да ме настигат и минават състезатели от 50 километровата дистанция, които вече бяха минали Комините. Особено тези, които се движена на челните позиции ме минаваха за втори път. „Браво, супер си! Само така!“ каза един минавайки покрай мен. „Какво браво, нещо не върви работата. Батериите свършиха явно.“ „А добре си, добре си“ каза той и продължи. На около три километра след Чудните пак има една чешма. Бутилките ми бяха пълни, но малко се напличках да се освежа. И продължих. 

Там някъде обаче ме хвана пак криза за сън. Рязко ми се приспа. Ей така посред бял ден! Беше вече около обяд. Тъкмо време за следобеден сън, си помислих. Очите ми се затваряха. Чудех се дали да не спра и да седна някъде за малко. Знаех обаче, че наближавам Глухите камъни и там има масичка с пейки – по-добре там да си почина. Едва се довлачих до тях. Чувах пак някакви гласове зад мен в гората, някой пак ме наближаваше. Но едва добрал се до мястото, седнах на едната пейка с лице към пътеката, от която дойдох, подпрях се с ръце на масата и забучих главата. Трябваха ми няколко минути да се отпусна, за да се съвзема. Не можах да заспя, но пак се осъферих. Починах малко, после вдигнах глава, разтрих си малко краката и си викам дай да продължавам. Сетих се, че ми беше останал половин Активатор, след като пих между Югово и Пашалийца и го изпих. Това ме вдигна малко и тръгнах. Там теренът е перфектен за бягане. Ако можеш де. След Глухите камъни следва почти равен участък, а после се редуват леки изкачвания и спускания. Също една от най-любимите части от трасето. Викам тук трябва да бягам, да използвам терена. Реших и да взема малко гелче, да вкарам някаква енергия. Стоеше ми още второто гелче, което бях отворил след Марциганица. Тогава като ме сви стомаха и го прибрах и не съм опитвал гелче повече. Сега обаче стомахът ми е добре, не съм имал проблеми вече доста часове. Реших да го опитам. Да обаче не минах и двеста метра и стомахът ми напомни, че е на друго мнение. „До тук с гелчетата!“ си казах, явно няма да опитвам повече. Не мога да кажа и че ям кой знае колко на пунктовете. От къде ще си набавям енергия си мислех. От фотосинтеза ли? Сетих се за протеиновото барче, което също ми стоеше едва отхапано. Гризнах си от него и продължих. 

Сетих се обаче за гласовете, които чувах преди да излезна на Глухите камъни. А така и никой не се появи. Толкова време никой да не ме настигне... Странно. Или пък... Дали някой не ме е подминал докато лежах забил глава в масата там. Възможно ли е да не съм разбрал? Чак пък толкова да съм се отнесъл?! Не ми се вярваше дори. Мина известно време докато някой пак ме настигне. Няколко километра минаха така и стигнах до една поляна където пътеките се разклоняват – една за връх Малък Персенк, друга за х. Скални мостове и тази, по която се движем ние – за х. Персенк. Там имаше някаква група туристи, които се движеха срещу мен. Един мъж беше отпред с няколко деца. „Не бързай, не бързай, има още много!“ каза той явно опитвайки се да се пошегува. „Оо и представа си нямаш!“ отговорих аз. Човекът нищо не каза повече... Малко след тях идваха една двойка – мъж и жена. Жената ме попита: „Извинявайте, вие на 160 км ли участвате?“ Очевидно знаеше, че има маратон и бягаме 160 км. Потвърдих. „А колко време ви отнема такава дистанция?“ Казах и, че при всеки е различно, разбира се. Опитваме се да е колко се може по-малко, нали е състезание. „Приблизително, на вас колко ви отнема?“ пак настоя тя. Погледнах си часовника и казах: „При мен ще са 30 и няколко часа като гледам.“ „Ама това за колко дни го минавате?“ беше следващия въпрос. „За 30 и няколко часа“ повторих аз. „Това значи, че не спите цяла нощ, така ли?“ „Даже две нощи захапваме. Тръгнали сме вчера привечер.“ Жената не каза повече нищо. Аз продължих. 

Наближавах х. Персенк. Малко преди това пак дебнеше един фотограф. Като го видях и се затичах. „Браво, супер си!“ каза той. „Абе чак супер... Като за снимката се усмихвам, но всъщност ми се реве.“ „Давай, давай, нищо ти няма“ се опита да ме надъха малко той. Спусках се към пункта на х. Персенк. Там видях Ванката Петров. Заговорихме се. Каза, че се отказва. Беше на 30 км, но имал някакъв проблем, контузил се нещо. И чакаше да го свалят към Орехово. Докато бях там се появи и Наско Попов. Добре се движеше. Не помня дали изобщо хапна нещо, зареди вода и отпраши. Ето че се появи и Дончо. „Хайде бе, машино, до кога ще те чакам? Още малко и финала идва!“ Финала, ама за него, моят е доста далече. И той не се застоя. Напълни бутилките и отпраши. Май и аз трябва да тръгвам. Хапнах нещо, колкото да сложа нещо в стомаха, напълних бутилките и тръгнах. 

Следва пак приятен участък от трасето. Около 15 км е до Орехово, предимно с леки спускания. Точно на този участък преди две години ми се появи контузията и се наложи да спра на Орехово. Така че сега гледах да не се изхвърлям. Добре се движа, мислех си. Където можех потичвах. Гледах да редувам бягане и ходене. И така по черния път до разклона за Лилково. Там обаче в дясно, пак по пътя малко и след това влизаш в гората. Там следва дълго спускане към Орехово. Не е кой знае какво, около 3 км са, но винаги ми се вижда много дълго. Там пак гледах да бягам до колкото мога. Дори настигах някои по-бавни от късите дистанции. Такива, които бяха сгънали и вече едва се движеха. Те ако знаеха аз колко пъти сгъвах и пак се съвземах след това от началото до сега... Но като знам, че наближавам пак Орехово събирах сили и се движех добре. На едно място имаше отсечени дървета, които трябваше да прескачаме, за да минем. Бяха предупредили организаторите за това точно преди старта. Изобщо, направи ми впечатление, че имаше доста сеч по цялото трасе на Орехово Ултра. Друг път не е било така. Гората не беше същата. Яко се сечеше там.

Спуснах се през гората и излезнах на едни ливади преди селото. Малко преди това, в долната част на гората настигнах една жена, която нещо се чудеше за посоката. Казах и да върви след мен, в тази посока е Орехово. Вече като излезнах на откритото, тя беше поизостанала малко, но пък срещу мен идваше мъж. Разминахме се. Вървейки, използвах момента и се чух пак с Петя. Докато говорех по телефона мъжът и жената ме настигнаха. Явно той отиваше да я пресрещне и сега я придружаваше към финала. Като ме настигнаха, той, за да ме окуражи, каза: „Хайде, малко остана до финала.“ Аз обаче отговорих: „Да, има няма още около 50 км!“ Той се извини, не бил обърнал внимание на номера ми, за да види на коя дистанция съм. „Ако можех щях да те кача на гръб да те нося“ каза той. „Ако можеше, щях та ти се метна наистина да ме носиш“ отвърнах аз на майтап. И така влезнахме в селото. Там по уличките се разделихме – те хванаха към стадиона, където е финала на късите дистанции. А аз се спуснах на главната улица и се отправих към пункта. 

Персенк Ултра 2025 - I част

Персенк Ултра 2025 - III част