Персенк Ултра 2025 - I част

Персенк Ултра е едно от любимите ми състезания. Това е първия ултра маратон, за който научих и който минава през някои от най-любимите места в Родопите – най-красивата и магична планина. А на всичкото отгоре това лято организаторите на маратона бяха обявили, че това ще е последното състезание в този формат. Още не знаехме ще го има ли изобщо догодина.

И както традицията повелява и този път нещата не започнаха както трябва. Винаги трябва да има нещо, не може всичко да е наред. Уж бях добре и се чувствах във форма, но точно в четвъртъка, предния ден преди старта усетих, че съм барнал някаква настинка или вирус. Внезапно отпаднах и усетих, че нещата не вървят на добре. Дори започна да ми минава през главата мисълта, че май не трябва да стартирам. Опитах да се съвзема с няколко Нурофена. Наблегнах също и на витамините. Но колко да се съвзема? Като ги изпия и докато ми действат ме държат, но малко след това усещам, че пак рязко ми пада тонуса. 

На следващия ден беше старта. Бях се подготвил и реших, че ще тръгна, пък в движение ще решавам какво да правя – дали ще продължавам или ще се отказвам. Второто хич не ми харесваше. Вече имах един DNF на това трасе. Имах три опита, от които единият неуспешен. Получих някаква контузия и ми се беше надул глезена някъде по пътя между х. Персенк и Орехово. 

По някое време през деня ми писа Иван Хаджиценев: „Как е? Готов ли си?“ „Какво готов... Всичко отиде по дяволите“ му отговорих аз. „Що бе?“ Обясних му, че не съм добре и се опитвам да се вдигна с повечко витамини. Но въпреки това не се чувствам както трябва. Дори се чудя има ли смисъл да стартирам изобщо. Но че ще го направя пък каквото стане.
Дойде време да се стягам за старта. Раницата и дропбега ми бяха приготвени вече. Изкъпах се, облякох се, намазах хубаво краката със Судо крем, преди да си обуя чорапите. Петя и Марти дойдоха и стана време да тръгваме към Асеновград. 

Там на старта всичко е топ – еуфория, едно, друго. Всички сме превъзбудени. Няма значение дали си го правил преди и колко пъти. Винаги има едно напрежение. Мисля дори, че ако си го правил и знаеш какво те очаква, тогава е по-лошо. Оставих си дропбега, снимки с другите, нещо като загрявка, колкото да разчупя гипса и дойде време да се наредим на старта. Във всичко това дори бях забравил, че не ми беше добре преди това. Адреналинът ме държеше. Но... колко да ме държи? 3, 2, 1 – СТАРТ! И тръгнахме. 

Естествено много хора имаше. Всички викаха и ни подкрепяха. И така докато излезнем от града. Там като хванахме пътеката и започна изкачването и веднага усетих как адреналина ме отпуска, премина еуфорията и пак усетих изтощението. А всичко едва сега започваше!

До Червената стена е само изкачване, около 14 км. В началото започва по-стръмно, после наклонът намаля и при Гонда вода излизаш на черен път. От там пак продължаваш да се изкачваш, но е значително по-малко. В началото на първото стръмно се движим в колона един след друг. Постепенно колоната се разрежда. Малко преди Гонда вода чух гласа на Стилян и той, Трифон и Жельо ме настигнаха и не след дълго минаха. Помня, че бая бях намалил темпото вече. Мислех си, че може би ще трябва да наблегна на гелчетата и яденето повече отколкото друг път, защото се чувствам много изтощен и да компенсирам липсата на енергия. Бях отворил едно гелче и си бях хапнал малко от него. Мислех си дали ще има вода на чешмата на Гонда вода, защото 3-4 седмици преди това бяхме минали с приятели от там на една тренировка и чешмата не работеше. А тя доста помага, тъй като участъкът е дълъг – около 18 км са от старта до първия пункт. До сега колкото пъти съм минавал от там винаги е имало вода, това ми беше първия път, когато нито капчица не пускаше. Знаех, че не трябва да разчитам на това и най-вероятно няма да има. Естествено, като излезнах на пътя между порутените сгради веднага се насочих към чешмата. Но от там вече се връщаше Мая Танева, която също е търсила вода и каза: „Не работи, няма вода!“. Мамка му, знаех си! Излезнахме пак на пътя и продължихме по трака. На х. Безово естествено пак не работеше чешмата. Но там пък и не съм я виждал да работи изобщо. Така че си знаех, че следващата вода ще е чак на пункта. Ще трябва да я пестя. 

Опитвах се да потичвам където наклона се поизправя и да се движа колкото мога по-стегнато. Рядко виждах някой пред мен или зад мен, бяхме се разредили доста. Тогава си спомних, че точно там някъде на този участък си говорихме със Симона преди три години и тя ми казваше, че не се чувства добре. Точно същото е сега с мен. И аз и казвах, че не и е мястото тук изобщо. Не е трябвало да стартира като не е добре. Ето ме сега в същата ситуация. Само че след това тя разбра, че е била бременна и роди. Да видим аз какво ще го родя сега, си помислих. 
Пътят постепенно стана пътека, слънцето падна и започна да се стъмнява по малко. Има една масичка с пейки малко преди Червената стена и си виках, че като стигна там ще спра и ще си извадя челника от раницата. Тъкмо да използвам момента да поседна за минутка. Така и направих. Извадих го и си го държах в ръка известно време, още нямаше нужда да го използвам. Като приближаваш върха обаче гората се сгъстява, пътеката става по-стръмна и реших, че е време, няма за какво да се мъча. Не че можех да се движа много бързо де. Излезнах на откритото при Червената стена и там веднага вляво и започва леко спускане. Гледах да бягам, където може. След 2-3 км и излезнах на бетонния път, който преминава в асфалтов при разклона за Добростан. Там имаше една беседка, но пролетта при едно минаване от там видях, че беше паднала. Сега вече бяха разчистени и останките и. От там още малко по асфалта и право на х. Марциганица, т.е. на пункта.

Преди да ида ида на самия пункт се отбих на чешмата, която е до паркинга. Малко си поизплакнах лицето и пийнах вода, напълних си бутилките и тогава чак отидох при другите. Там беше Митака Маринов, който помагаше като доброволец. Опитах се да хапна малко. Гелчето, което бях отворил преди Гонда вода го бях изсмукал малко преди Марциганица. Та сега се опитвах да сложа и някаква нормална храна в стомаха. Мисля, че хапнах една мини вафличка, парче диня, резен лимон, защото той ми успокоява стомаха и... май нямаше друго. Разтворих си електролити в едната бутилка, долях вода, колкото имаше нужда и продължих. Покрай басейна, надолу по стълбичките и хващаш пътеката, която води към пещерата. Миналата година там на пункта ме настигна Иван и тръгнахме с него. Този път явно беше по-назад, не се появи, докато бях там. Движех се сам общо взето. Минах покрай пещерата и натам пътя е сравнително приятен. Опитах да хапна и второ гелче. Мислех си, че трябва повече калории да вкарвам. Обаче този път не ми подейства добре. Стомахът почна да ми се бърка. Настигнах пак Мая по едно време и за няколко километра се движехме заедно. Каза, че имала криза някъде около Червената стена. „Мойта пък сега започва“ отвърнах аз. Следваше по-лошата част от пътя – много камънаци и сипеи. Там доста забавих. Не само заради терена, но и стомаха продължаваше да ми прави проблеми. Казах на Мая, че ще спра да пия нещо, тя да си продължава. Мислех си, че ако продължавам така до никъде няма да стигна. За гелче не можех да си помисля. Само при мисълта за това и ми се повдигаше. Трябва задължително да хапна нещо нормално на пункта в Югово. Дори ако трябва да остана там повечко време. Защото следващия участък е 15 км до Пашалийца и е постоянно изкачване. Без каквито и да било калории няма да изкарам дълго. 
След сипеите се спускаме до реката, там по римския мост и известно време се движим покрай реката. След това има едно стръмно изкачване до самия пункт. Много го мразех! Два-три пъти спирах да си поема въздух и пак продължавах. Но знаех, че стигна ли първия параклис и съм почти горе. После втория и излизам на пункта. Като отидох там видях, че Мая вече тръгваше. Аз обаче трябваше да ям. Е, ядох! Една половинка филийка с лютеница, 1-2 парчета диня, малко лимон. Доста хапнах дори! Разтворих си пак електролити, напълних бутилките и реших, че доста време съм стоял там и трябва да тръгвам.

Тръгвайки от там се движиш по асфалта през селото и накрая като излезнеш от него се отбива в дясно по черен път. Там започва изкачването. Не е стръмно, но до следващия пункт на Пашалийца е само нагоре. Може би с изключение на последните 2-3 км, там където минаваме покрай хижата. От там дори става и бегаемо! 

Почнах да се тътря нагоре по пътя. По едно време ми звънна телефона. Беше Стоян Кондаков. Каза ми, че Иван бил зле и искал пак да се отказва. Иска да му помогне, но не знае как. Аз обаче вече бях на около 5 км след Югово, а той не бил стигнал още там. Не можех да се върна. Ако беше малка разликата по между ни можеше, но това е повече от час. Малко се ядосах и му казах нещо от сорта: „Кажи му да се стяга и да продължава. Такова е, не е лесно. Да се напъне малко. И на мен ми е зле.“ То хубаво, но на приказки е лесно. Продължих, чудех се дали да му се обадя, но нали адаша ще говори с него. Няма какво по-различно да му кажа. Надявах се да продължи. Миналата година пак по същия начин се отказа на Югово. Там отидохме двамата. И двамата бяхме много зле. Не знам защо винаги докато стигна този пункт ми е много тежко. Той е като някаква преломна точка. След това нещата се поуспокояват. Не че става по-лесно, но като че ли превключвам в друг режим. Коментира ли сме го това с Иван много пъти. Казвал съм му, че ако трябва да остане там повече време, да не бърза. Да хапне нещо, да пийне вода, електролити. Ще види, че ще се съвземе. Надявах се да го направи и да продължи. Не знаех какво се случва. Продължавах да катеря. Настигнаха ме едни момчета. Известно време се движех ту пред тях, ту зад тях. Усещах обаче, че ме наляга съня. Имах в мен Активатор и можех да пия, обаче си виках по-добре като ида на пункта, че първо да сложа нещо в стомаха. Така се мъчих известно време. Сетих се, че имам протеиново барче. Хапнах от него един залък и след това пийнах половината Активатор. Като че ли нещата тръгнаха една идея по-добре. Момчетата и те спираха няколко пъти, хапваха, пиеха някакви работи и пак продължаваха. Наближихме х. Пашалийца и пътеката се поизправи. Опитвахме се да потичваме. Знаех, че това ще ме разсъни още. През самата хижа не се минава, а се заобикаля. Излизаш на асфалта преди нея и малко след това пак се отбиваш наляво по една пътека през гората. След може би 1-2 км стигаш и пункта. 

Там пак филийка с лютеница, малко крекери, вода, електролити и трябва да тръгвам, че е бая студено вече. Ако не беше сигурно щях да постоя повечко и да опитам да хапна още нещо. Обаче си подухваше, беше посред нощ и си беше студено. Разбира се първото нещо като отидох беше да изкарам и облека ветровката да не изтивам, тъй като съм загрят. Но и това не помогна. Момчетата тръгнаха, викам тръгвам и аз. В началото вървяхме. Само че им казах: „Пичове, аз ще се затичам малко, че ми е студено“ и се опитах да ускоря. Мале, за нула време се бях вдървил. Едва разчупвах гипса. От пункта се тръгва по асфалта надолу към Павелско. След известно време се отбива в ляво по една пътека и така до селото. Само спускане е. Знаех, че трябва да го използвам и да бягам доколкото мога. Като отбих по пътеката и влезнах в гората дори ми стана топло и свалих ветровката. Потичвах надолу, момчетата останаха назад, не ги чувах. Тази пътека съм я запомнил, че има доста шишарки. Трябва хубаво да си гледаш в краката, понеже е бегаемо надолу и да не стъпиш накриво или да се хлъзнеш. В долната част пресича асфалтовия път 2 или 3 пъти, излиза на едни ниви и пред теб е Павелско. 

Влезнах в селото и се спусках по една уличка към центъра. Знаех, че там има пак чешма и исках малко да се напличкам да се освежа. Макар че си беше хладно, но все пак. И пак ядец! Няма вода. Пак за пръв път виждах, тази чешма да не работи. Карай, не че нямах вода и не че пункта на Хвойна не е наблизо, но щеше да ме разсъни малко. Клепачите ми тежаха. Излезнах от Павелско и влизах в Хвойна. Там по пътя се разминах с някакъв човек, който вървеше срещу мен към Павелско. Беше с раничка, помислих си, че е турист и е тръгнал нанякъде. Поздравихме се като се разминавахме. Беше ми чудно обаче, че изобщо срещах някой по това време. Часът беше между 3 и 4 сутринта. В същото време си помислих, че най-вероятно и той си го мисли същото за мен: „Какъв  пък е тоя тук по това време? Пък и бяга!“

Влезнах в Хвойна, пресякох главния път, който води към Чепеларе и Смолян и се насочих към пункта. Знаех, че там ще са Ива и Радка. Щях да разбера какво се случва с Иван. Пунктът е в една барака в центъра на селото, до една детска площадка. Приближавах и точно пред него стоеше... Иван. Беше ме видял, че идвам и беше застанал пред мен и се подсмихваше. Веднага разбрах какво е станало. Отново! Погледнах го и само казах: „Не искам да те виждам!“. И влезнах вътре. Той не влезе.

Вътре всички веднага те почват: „Какво искаш? Какво ще ядеш? Дай да налеем вода.“ Взех си пак една половинка филийка и седнах на един стол да си почина. После малко крекери и май това беше яденето. Малко след мен дойдоха и трите момчета. Докато ядях говорих с Ива. Разбрах, че доста проблеми е имал Иван. Повръщал е, спирал, почивал, пак продължавал... Едва е стигнал до пункта в Югово. Разбира се, при това положение най-добре е било да спре. Малко тъпо ми стана, че така му казах на влизане. Реших, че трябва да тръгвам, но на излизане исках да го видя и попитах къде е, тъй като не го виждах. „Там в колата е май“ отговори някой. И аз отидох. Както и очаквах, видях, че му е много гадно, че е трябвало да се откаже пак. Обясняваше ми какво е станало, какво му е било... Не знаех какво да му кажа. Казах само, че ще се видим и пак ще говорим като мине всичко. И... вече наистина трябваше да тръгвам, защото много се застоях.

През детската площадка, по улицата нагоре и излизаш от селото. Трите момчета бяха тръгнали от пункта преди мен, докато съм говорил с Иван. Бързо ги настигнах обаче. Те се учудиха, че им излезнах в гръб, мислеха, че съм напред. Обясних им, че съм се отбил да се видя с един приятел и така. Тръгнах с тях и бяхме заедно почти до Орехово. Горе-долу половината участък от Хвойна до Орехово е изкачване, а след това другата половина спускане. Минахме Малево, после влизаме в гората и почваме да изкачваме. Там някъде започна да просветва, слънцето се показваше. Доста мохабет падна с тези момчета. Двама от тях бяха на Дивото прасе, а третия като мен на 160 км. Разказвахме си някакви случки от предишни състезания. Разказах им миналата година на Тракия Ултра как се бях отклонил и после търсих пункта на Триград. И как се натресох на едни хора, мислейки си, че това е пункта. Но това е друга история, може много да се напише и за нея. Този маратон за мен си беше доста епичен.

Забелязал съм, че като изгрее слънцето и стане светло, доста по-свеж ставам и някак нещата потръгват по-леко. Явно вътрешния часовник на организма оказва голямо влияние. Четиримата се движихме добре. Като започна спускането дори се разтичахме. Единият от тях обаче имаше някакъв проблем с крака и спирахме два-три пъти. На едно от спиранията реших, че мога да продължа лекичко, пък те ще ме настигнат. Ако не сега преди Орехово, то на пункта със сигурност. И така набрах отново преднина. След камънаците, дойде асфалта и влезнах в селото. Интересното тук е, че влизаш в Орехово от едната страна, после излизаш и влизаш отново от другата. И малко след табелата, от ляво е пункта.

Персенк Ултра 2025 - II част

Персенк Ултра 2025 - III част